Новини

Ани Радичева: В Серие А2 напрежението е дори по-голямо отколкото в А1



На 31 декември сутринта заварвам Ана Радичева да тренира в пловдивската зала Лаута заедно със своя съпруг – помощник-треньора на бившия и отбор Марица (Пловдив) Иван Радичев.  Сега Ани се състезава за отбора на А&П Оливиери (Монтикиари) във втора италианска дивизия, но е успяла да се завърне за седмица в родния си град, където ще посрещне Новата година.  Тя с охота даде обширно интервю съвместно за BGvolleyball.com и volleymaritza.bg, в което разказва за нещата, които я вълнуват в този нов етап от състезателната и кариера.
 
- Добре дошла обратно в България!  За първи сезон играеш в чужбина.  Какви са първите ти впечатления засега?
 
- Благодаря!  Засега като отбор се представяме добре.  Малко ми е трудничко, защото за първи път излизам навън, при това не къде да е, ами в Италия.  Там нещата са различни, не са като в България.  Трябва постоянно да се доказваш, че си там, за да играеш, а не само да седиш.  Постоянно се изисква нещо от теб, а, особено като си сам, е доста трудничко.
 
 - Разкажи за условията, при които пребиваваш там.
 
- Условията са много добри.  Целият отбор живеем в една кооперация, заедно сме, само дето не си прескачаме през терасите.  Треньорите също са с нас.  Живеем в апартаменти.  Аз живея заедно с едно момиче.  Залата е огромна.  Хората са по друг начин настроени да гледат спорт, залата винаги е пълна.  Има фен клуб, който не е само, за да дойде ни ръкопляска в залата.  За Коледа например ни подариха подаръци, идват да ни изпращат за всеки мач, дори да загубим, ни подкрепят:  нищо, момичета, браво, добре играхте...  За съжаление, тук не е така.
 
- За кой град говорим всъщност?  Първо отборът ти се състезаваше от името на Верона, а сега на Монтикиари...
 
- Да, първо бяхме във Верона, но там има много отбори от различни спортове, които тренират и играят в една зала.  В същото време в Монтикиари има голяма зала, а местната община иска да продължи в града да има волейбол, след като мъжкият отбор се премести в Монца.  Така се разбраха ние да се преместим в Монтикиари и имаше реално физическо преместване, а не само смяна на името на отбора.  Дори имаше един месец, в който още живеехме във Верона и всеки ден пътувахме до Монтикиари за тренировки.
 
- Каква ти е оценката за нивото на втора италианска дивизия?
 
- Според мен е доста високо.  Дори в А2 стават по-големи въртележки, отколкото в А1.  Има повече напрежение, изобщо не се знае кой е фаворит...  Първият губи от последния...  16 отбора са и постоянно се получават някакви изненади.
 
- А какви са целите пред твоя отбор?
 
- Целта ни е да се наредим сред шестте отбора, които ще играят в плейофите.  Имаме амбиции за влизане в А1.  Да се надяваме, че ще ги осъществим.
 
- В първите си няколко мача там ти беше резерва.  Сега си вече редовна титулярка.  Как успя да се наложиш?
 
- Мисля, че проблемът ми в началото бе това, че не знаех италиански.  Сега вече започнах да се разбирам с момичетата и с треньора.
 
- Сега можеш ли да кажеш, че вече знаеш италиански?
 
- Не мога да кажа, че го знам перфектно, но се оправям.  Разбирам какво ми казват и малко говоря.
 
- Ти си семейна сравнително от скоро.  Случи се така, че професията ви раздели с твоя съпруг още в самото начало на вашия съвместен семеен живот.  Как се справяте с това положение?
 
- Не е много лесно.  Много ни е трудно и на двамата, обаче постоянно си общуваме – по телефона, по Skype...  Когато може, Ваньо идва при мен, защото на мен ми е малко по-трудно да се прибирам в България, когато имаме мачове.


 
- Сега обаче си в България.  Как се чувстваш?  За колко време си тук?
 
- Все едно, че не съм заминавала.  Всичко тук си същото.  Само, че трябва да си тръгна пак...  Тук съм само за седем дни и на 3 януари трябва да се връщам.
 
- На 26 декември имахте мач в Италия.  Каква беше Коледа за теб тази година?
 
- На Бъдни вечер дойдоха родителите и мъжът на нашата разпределителка от Бари.  Поканиха ме на вечеря и изкарах Коледата с тях.  Много ми липсваше българската Коледа, защото тяхната няма нищо общо.  Те нямат такива традиции, каквито имаме ние.  За тях е важно да стане 12, за да си отворят подаръците и това е...


 
- А къде и как ще посрещнеш Новата година?
 
- В едно заведение заедно с мъжа ми, с кума и с приятели тук, в Пловдив.
 
- Успя ли да се видиш с някои от бившите си съотборнички в Марица?
 
- С всички.  Онзи ден бях на тренировка с тях.  Видяхме се, поговорихме си.  Казаха, че са добре.  Имат амбиции...
 
- Следиш ли от разстояние представянето на отбора?
 
- Винаги.  Когато имам възможност, ги гледам и в интернет по SportMedia.tv.
 
- В Италия има доста българки.  Поддържаш ли връзка с тях?
 
- Виждаме се само по мачовете, защото се намираме по различните краища на Италия.  Когато се видим, разговаряме доста нашироко.  Даже в началото се пооплаках на Петя Цекова и Адриана Костадинова, че ми е много трудно, а те ме успокоиха да не се притеснявам и ми казаха, че когато на третия месец проговоря италиански, ще ми е по-добре.  Понякога играем контролни срещи и с момичетата от А1.  Видях се с Паяка (б.р. – Христина Русева).  С Еми Николова се чуваме по Facebook.
 
- Може би си чула, че нейният клуб тези дни фалира.  Явно икономическата криза си казва думата и в женския волейбол на Италия.  Как е във вашия клуб?  Има ли проблеми от финансово естество?
 
- Не.  Поне засега се радвам, че няма.
 
- Миналата година попадна за известно време сред избраничките на Драган Нешич в националния отбор.  Остават ли амбициите и шансовете да бъдеш отново част от Лъвиците?
 
- Амбиции винаги има.  Да се надяваме, че и шансове има.
 
- Това, че играеш във втора италианска дивизия, по-скоро ще ти помогне или ще ти попречи да намериш място сред националките?
 
- Надявам се, че ще ми помогне.  Най-вече зависи от това как аз ще се представя в Италия.  А и новият селекционер е италианец и има възможност да следи мачовете там...
 
- За край какво ще пожелаеш на читателите на volleymaritza.bg и BGvolleyball.com?
 
- Пожелавам им Новата година да им донесе много здраве, защото това е най-важното за всеки човек, да са много щастливи и всичко, което си пожелаят, да се сбъдне!



Назад